Ад

Закачени на куки стоиме в небето,
земята се клати под наш’те крака.
Къде се намираме? Къде ще отидем?
И кой ще открадне наш’те сърца?

Телата ни подло висят на желязото,
душите ни стенат, кръвта ни кипи,
очите пулсират, попиват ужаса,
умa ни напуска, защо сме сами?

Припев:
Дали да живеем сами за себе се,
без да ни пука за чужди беди?
Дали да дадем сърцата на дявола?
Т’ва ли е изходa, кажете сами?

Отваря се бавно врата на лъжата,
подава се сянка, след т’ва идва смях,
който разтърсва въжето на кармата,
а ние сме жертви без никакъв грях.

Припев

Един се опита – крещя в ехото,
събрал сетне сили, но пак не успя.
Смехът го размаза, уби го опитa,
остана да стене и после умря.

Хладно пробождат веригите тялото,
след т’ва изтръпваш и всичко гори.
Напуснал живота, унесен във болките,
смачкан безсмислено – т’ва беше ти.

Припев (х2)